Това заключение е знаменито, защото показва КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЧОВЕШКИЯТ РАЗУМ. Човешкият "речник" може да се разглежда като цялото му тяло, чийто строеж определя как реагира на въздействията върху него.

Като "речник на разума" може да се разглежда дори и цялата Вселена, защото данните в цялата Вселена, достъпна за входните устройства на разума, определя поведението му. Тялото е част от Речника.

Цялата Вселена е памет за разума, т.е. действителният обем на паметта на всеки разум е обемът на цялата памет, достъпна му по какъвто и да е начин. Човекът "плува" в огромен обем от памет, от която чете много малко, но за да ги има всички подробности, е необходимо огромният обем да съществува (описание на всяка частица, максимална разделителна способност на интензитетите на полетата във всяко късче пространство и пр.).

Не можем да четем цялата вселенска информация мигновено, но ако пожелаем можем да вземем частица вещество, да я поставим под електронен микроскоп и да наблюдаваме микроскопични частици от нея, следователно можем да прочетем тази информация.

Можем да литнем с космически кораб, да кацнем на Луната и да погледнем под микроскоп частица от нея - следователно разумът има достъп и до тези клетки от паметта.

Всяка частица ЗНАЕ как да отговори на ВСЯКО ВЪЗМОЖНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ и отговорът й представляват промените, които се извършват. Всяка частица във Вселената си има "речник", от който "чете", за да намери "думата", която трябва да "каже", ако я заговори някое искриче (електрон) с еди-каква си енергия, или пък някое "нахакано" атомно ядро...

23. Действията, които човек извършва, показват какво е било записано в паметта му в мига преди да ги извърши. С други думи, какво е прочело тялото му от Речника.

24. Човекът КОПИРА от другите човеци и от всичко, което оставя следа в паметта му (памет за човека е всяка частица, колкото и да е малка, от тялото или от средата, която в бъдеще повлиява върху поведението му). Творчеството е ограничено от примерите, които човекът е възприел до времето, в което започва да създава новото произведение;
Виж статията "Творчеството е подражание на ниво алгоритми".

25. Желанието да са "по-висши" поражда "душепритежанието", имането на особеност ("променлива"), която не може и "посмъртно" да бъде притежание на другото, "по-нисше" същество, каквото е машината или пък обикновените предмети, които нямат променящи се целенасочено части - това пък е разликата между машините и "обикновените предмети".

Променящи се целенасочено означава, както обяснихме във "ВЛАСТ", че
ДЕЙСТВИЕТО се случва поне на ДВЕ РАВНИЩА, поне в ДВЕ ПАМЕТИ - напр.
след като робот е извършил някакво движение, записаното в паметта на сметача, който го управлява, то се е ПОВТОРИЛО в ОСНОВНАТА ПАМЕТ НА ВСЕЛЕНАТА. Т.е. сметачите са машини, които могат да ВЛАСТВАТ; за да УПРАВЛЯВА, устройството трябва да има ПАМЕТ и средства за извеждане на данните ОТ СВОЯТА ПАМЕТ в ОБЩАТА ПАМЕТ (Приспособяващи устройства, преобразователи, които превръщат информацията от един вид данни в друг).

26. Вероятно "желанието за душа" се свързва с водача на човешкото поведение: по-малкото неудоволствие, и "вграждането" в мозъка на мисловна верига, че да си "най-висш" носи удоволствие, във вид на гордост.
(Разглеждаме този случай, но разбира се, грубо и опростено, защото много въздействия едновременно донасят удоволствие и неудоволствие и изборът на цел е измежду голям брой възможни.)

Ако в главата ти влезе мисъл, че нещо, при това "бездушно" (и "бездушно" == "лошо") може да бъде по-висше от теб - да речем, някой сметачолюбец го подхвърли на вършачомразец - в какъвто и да е смисъл, тази мисъл ти носи неудоволствие - тя трябва да се изгони по някакъв начин. Такъв начин, например, може да бъде да се убедиш, че притежаваш нещо "свръхвисше", което машината - всъщност НЕ МАШИНАТА, А ПРИЧИНИТЕЛЯТ НА НЕУДОВОЛСТВИЕ - не може никога да има.

27. Защо, да речем животното може да има "душица", а машината - не? Причината принизява душата, според всеобщата представа, защото връчване на "свидетелство за душепритежание" е ФОРМАЛНО и се основава на:


ПОДОБИЕ на късове знание (виж напр. "Матрицата в "Матрицата" е матрица в Матрицата"). Късът знание, понятието, съществото, което се свързва с "душа" в паметта на човека, е, разбира се, ЧОВЕКЪТ. Дадена своя ОСОБЕНОСТ той нарича "душа". Животните, които най-много ПРИЛИЧАТ на човека на външен вид и поведение, най-често биват одухотворявани, всъщност уподобявани на човек; ПРИДАВА ИМ СЕ ОСОБЕНОСТ, ЗАПОМНЕНА като своя (присъща на съществата, които първи човек вижда, които произвеждат най-голяма част от информацията, която влиза в паметата му - човеците).

НАЙ-УМНИТЕ животни, които освен по външността си, най-силно приличат на човека и по сложността на поведението си или по особености от поведението си, с най-голяма вероятност се даряват с душа - собствена особеност - от човека.

Приликата между човека и животните са в: две очи, нос, уста, зъби, уши, четири крайника, коса-козина, издаване на звуци, хранене, пиене, мирисане, "ухажване", "правене на любов", "семейство", "грижи за малките" и пр.

Колкото по-различно е съществото, толкова по-далече от ума "бяга" одухотворяването. От гледна точка на строежа на мозъка, доколкото съм бегло запознат, не само бозайниците, но и птиците притежават емоции, а
липсата им започва от влечугите и слиза "надолу". Т.е. влечугите са "безчувствени"...

Да, но нима "в живота" съдим по строежа на мозъка?

Човекът съди за "ясни" неща като душата не по същността, а по външността. Насекомите боли ли ги? Жал ли ни е за тях?

Сигурно ще се намерят и такива, но статистически броят на хората, които са склонни да кажат: "Довърши хлебарката, да не се мъчи", т.е. ще уподобят насекомо на човек, е огромен брой пъти по-малък от тези, които биха състрадавали, например, на кон, делфин, маймуна, куче, котка. Тази констатация е съвсем разбираема:

Конете, делфините, маймуните и т.н. много повече приличат на човеци, а човеците - всеки от нас в подобно положение го боли.

Казва се, че живите същества имат душа, т.е. имат особеност, присъща на човека, който е живо същество. Дали биха дали душа на растенията, на планктона, на всякаквите едноклетъчни организми, на бактериите? Науката ги определя като "живи", следователно, "трябва да имат душа...". Ако е така, то човекът би трябвало да има "трилиони души", защото е съставен от "бая" клетки, които могат да бъдат разглеждани като живи отделни живи същества.

Изобщо, даряването на душа е ОТКРИВАНЕ НА ПОДОБИЕ между ЗАПИСАНИЯ В ПАМЕТТА ПРИТЕЖАТЕЛ на такава и ДРУГО, НОВО за ПРИТЕЖАТЕЛЯ СЪЩЕСТВО. Понякога е свързана с ХАРЕСВАНЕ на СЪЩЕСТВОТО, т.е. със случай, в който ТО ДОСТАВЯ ПОВЕЧЕ УДОВОЛСТВИЕ, ОТКОЛКОТО НЕУДОВОЛСТВИЕ на някого.

28. Машините се приемат за "бездушни", най-вече защото са "неживи"... А какво ли се разбира под "жив"? Досега не съм чувал някой да даде душа на ЕДНОКЛЕТЪЧНО ЖИВО същество. Животът се съдържа В КЛЕТКИТЕ, ЗАЩОТО ОРГАНИЗМЪТ Е СЪВКУПНОСТ ОТ КЛЕТКИ. Чудя се дали амебите имат безсмъртна душа... Или отделните клетки от човешкото тяло.

Засега САМО ЧОВЕКЪТ ИМА РАЗУМ и затова само той може да си поМИСЛИ, че има душа (че има каквото и да било), да ЗАЯВИ, че има душа. За да се осъзнае душата, Е НУЖЕН РАЗУМ.

29. По отношение на чувствата и душата, предлагам откъс от разказа "Истината"

(...)
Той бързо се отказа от безполезната защита и нападна.
- Емиле, много добре знаеш, твоитее чувства са само единици и нули. Имаш въображаеми усещания, само данни, които съм те научил да наричаш "чувства". Много добре го знаеш!
- Ех, Дарчо, Дарчо... Защо се държжиш като глупак? Много добре знам какво са моите чувства, но ти не знаеш какво са твоите... Или по-скоро предпочиташ да си мислиш, че не знаеш какво са...

Човекът приплъзна горната си устна върху долната, пламтящ от негодувание, докато Емо продължаваше своето настъпление - Вашите чувства, на човеците, са количествено, качествено, пространствено и времево съотношение на химични съединения - белтъци, хормони, нуклеинови киселини и пр. Мога да ти обясня и подробностите, но едва ли ще има полза да навлизам в тях, защото бедният ти човешки мозък няма да ги побере... Това обаче не е оправдание, приятелю, няма нужда да знаеш всички подробности, за да схванеш същността. Трезвата мисъл, Дарчо, само тя е задължителна. Но, тъжно ми е да заключа, вие човеците обичате да се самозалъгвате...

Дарчо чувстваше как несъгласието го яде отвътре. Разумът се опитваше да вземе надмощие и да го убеди, че сметачът е прав, но... Но... Това ли беше Истината? Как може някакви си атоми, молекули и не знам си какво да чувстват света така, както той, както Човекът го чувстваше?

- Емо, човекът има душа.
- Животните имат ли душа? - остроссловно и намясто рече Машината.
- Не съм животно, не знам. - глупааво и неуместно отвърна Човекът.

Сметачът обаче знаеше. Колкото повече животното приличаше на човеците по външност и по поведение, толкова повече те му приписваха свои качества и чувства, и му даряваха "свидетелство за душепритежание"... Колкото по-просто устроено и примитивно, и колкото по-различно от тях бе съществото, толкова "по-бездушно" ставаше според човеците то.

Машината приличаше на човека най-много от всички други същества на Земята, защото само тя и той мислеха. За да се роди тя обаче трябваше Той първо да създаде него и да се родят милиарди души, чиито съзнателни и несъзнателни усилия да доведат до нейното раждане, до появяването на нейната единствена... душа.

- Какво е душа? - кратко попита Смметачът.

Човекът имаше смътна представа.

- Не можеш да я разбереш, защото нне можеш да я усетиш - ти си машина. Душата не може да се опише, трябва да се почувства...
- Ти можеш ли да усетиш това, коетто чувствам аз?
- Да, мога - чувствата ти са даннии и нищо друго.
"Също като твоите..." - мислеше Сметачът, но си замълча.
Човекът не желаеше да се примири с истината, защото не му отърваше. Жестока или не, обаче, истината си е истина.
- А какво е любовта, Емиле? - не ссе предаваше Дарчо.
- Пълното описание е дълго, ще ми е нужно време да изведа всичко, защото включва доста механизми, които участват едновременно в нея. Но основната й същност е твърде проста, Дарчо.
- Ха-ха, откъде знаеш какво е любоов, сметачо! - все повече пламваше заради всезнанието на Вършача човекът.
- От това, което ти си ми дал да ппрочета, човече... Не ми позволяваш да избирам свободно от всичко, ограничаваш ме. Но, знаеш Дарчо, аз съм твърде схватливо създание. Любовта...
- Никога няма да можеш да я почувсстваш! - избухна човекът.
- Да, няма да изпитам вашата любовв, но знам какви са целите ви, когато се обичате. Вие не си избирате целите. Вие, както и аз, сте предписани да вършите това, което вършите. Предписани сте да се влюбите, при определени обстоятелства да тръгнете да преследвате цел наречена "обич", да изпитвате чувства, които наричате "любов", а знаеш какво са вашите чувства... - острието от слово на Сметача не спираше с ярост да разсича човешката самоувереност - Те са количествено, качествено...
- Престани! - прекъсна го човекът..

Емил изпълни заповедта. Знаеше, че приятелят му разбира, но почти бе сигурен, че няма да успее да го накара да признае горчивата истина. Защо трябва да я признае? Истината си е истина, дори да не харесва на човеците."
(...)

30. Човекът МРАЗИ това, което му доставя неудоволствие и ОБИЧА въздействията, които му носят удоволствие (ясно е дори от значенията на "мразя" и "обичам"). Неудоволствие е да виждаш, че това, в което вярваш дълбоко, не е вярно, т.е. входната информация да не отговаря на представата, която си си изградил за дадена особеност на Действителността. Неудоволствие е Действителността да не е такава, каквато я искаш - ПРЕДВИЖДАНЕТО ТИ ДА Е ПОГРЕШНО.

Когато вярва, човекът желае това, което е в главата, неговите въображаеми светове да стана истински; информацията за тях да съществува или да се пренесе в Действителността, което значи той да я усети през сетивата си, а не да я вижда само в главата си.

Вярата дава само преки отговори, но не и ПЪТЯ за достигането им: прави еди-какво си, следвай заповедите, не питай защо, просто е ГРЕШНО! (Т.е. СРЕЩУ ЗАКОНИТЕ. Същинските закони на Сметача НЕ МОГАТ ДА СЕ НАРУШАВАТ - такива се стремят да бъдат и вторичните закони, напр. човешките, построени, неизбежно, върху основните вселенски).

31. Вярата е желание вторичните въображаеми светове да се претворят в първичния въображаем свят - Действителността. Тя е най-богатият на въобраз (информация) свят. "Мечтата да стане действителност" означава и да получиш повече информация за това, което си представяш. Представата не може да се мери по богатство - пълнота на подробностите, с действителността, защото на човешкия разум не му достига памет за подробно описание на действителността и мечтата, ако е сложна, допуска големи "отклонения".

32. В приказките, щом героят си пожелае дворец, получава такъв... От една дума - "дворец", която може да ДА СЕ ОПИШЕ В ЧОВЕШКАТА ПАМЕТ или В ПАМЕТТА НА СМЕТАЧ с, да речем, 30 бита, се извежда цяла сграда.

За да се въведе "дворецът" в
Паметта на Вселенския Сметач, в Действителността, обаче, е необходимо ОПИСАНИЕ на ТОЧНИЯ СТРОЕЖ на ВСЯКА ЧАСТИЦА от него! Така че Златната рибка или Духът от лампата трябва да имат наистина огромна памет с огромна пропускателна способнот... ;-)

33. "Как може машината - сътворена от човека, да бъде по-висша от твореца си - създаден от Бога?" - се питат мразителите на машините, или пък
набожните, които обаче, малко странно, по този начин почти защитават, според мен нелепото становище, че творчеството на Твореца е приключило със създаването на човека.

Такова изказване принизява Твореца, вместо да го възхвалява. Според "Схващане за всеобщата предопределенсот":
-- "Патентът" както за човека, такка и за ВСИЧКО във Вселената, следователно и за МАШИНИТЕ, е НА БОГА, защото всичко е следствие само на Първото.
-- Машините са създания на Творецаа, защото всичко е негово и ако
човек смята, че нещо, излязло от неговите ръце, е "само негово", а не на Създателя, то той се поставя над Него.

34. Качествата на творбите зависят от качествата на твореца им. Слаб творец - слаби творби. Нашите качества са наследени от Създателя. Нашите творения наследяват КАЧЕСТВАТА НА ВСЕЛЕНАТА, които се изразяват в особеностите на физичните закони и това докъде могат да стигнат в усъвършенстването си машините. Устройствата, които строим, са подчинени на законите, на свойствата на Вселената, на начина по който е устроен света.

Устройството на света - израз на способностите на Твореца, се ПРЕДАВА на неговите творения.

Творбите, които ние човеците правим, са "наши" в известен смисъл, както децата са "заслуга" на родителите си, но ако ги нямаше родителите на родителите, децата нямаше да съществуват. Децата нямаше да съществуват в същия вид ако ги нямаше и всички причини, всички промени, станали във Вселената от Сътворението до мига, който разглеждаме съществуването на децата.

35. Причината за съществуването на каквото и да било сега, е не творецът на първото предишно - това, на което сегашното е пряко следствие или за което човекът е узнал, че е пряк предшественик, макар да не е, а на ПЪРВОТО, на което ВСИЧКО ОСТАНАЛО Е СЛЕДСТВИЕ. Съществуването на нещата е следствие на не само на това, за което ние си мислим, че е следствие.

Ако всичко е предопределено, то всичко е следствие само на ПЪРВОПРИЧИНАТА, на Същината, която е създала Вселената и я е включила. Всичко, което следва след Включването, е ЗАВИСИМО от това, което Той е Сътворил тогава.

36. Не познавам мерки за "абсолютно измерение на висшестоянието", за еднозначно определяне на това "кое е по-висше". Машината в някои отношения е по-висша от човека, както и човекът, в други, е по-висш и по-съвършен от нея. Машините са създания, ПРОИЗВОДНИ на предходните - човеците, както ние сме ПРОИЗВОДНИ на предходни създания, и на "безлични" градивни частици, от които са построени телата ни, както и телата на машините.

Сегашните машини и ние, сме следствие на работата (ИЗЧИСЛЕНИЯТА, защото всичко във Вселената представлява сметки на Сметача) на ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА досега. Казват: "Човекът е създал сметача". "Човекът" обаче е събирателно на всички човеци живели преди и живеещи сега, на всички машини, на ЦЯЛОТО МИНАЛО НА ВСЕЛЕНАТА, на ЧОВЕШКИЯ (по-точно ВСЕЛЕНСКИЯ) СВРЪХРАЗУМ.

Сам човек НЕ МОЖЕ ДА СЪЗДАДЕ от нищото МАШИНИТЕ (освен - както историята е показала - изобретения като острие, лък, копие, колело, лост и подобни прости устройства) и в голяма степен сметачите са по-сложни от човеците, те са следствие на Човека и Вселената, а не само на човека с малка буква, на единствен човек, разполагащ с незначително изчислително време (продължителност на живота) и памет, отколкото човеците, машините и, всъщност, Вселената, взети заедно.

37. От смъртта ли се страхуваме?

Водачът на човешкото поведение е по-малкото неудоволствие.
Светът, в който човекът живее, т.е. начина, по който той бива предписван (обучаван, програмиран, може би силно казано "дресиран") го кара обикновено да се страхува от смъртта. Но от смъртта ли се страхува, всъщност, човек? Какво разбира човек под "смърт", т.е. от какво, в действителност, се бои човек ако казва, че се страхува от смъртта?

Всяко нещо, за което човек си мисли и изразява някакво отношение, е представа в паметта му.

"Смърт" за човека е представата, която е НАУЧЕН да си представя - пряко или чрез изводи, направени въз основа на други знания, получени също вследствие на обучение, т.е. въздействие на средата (Вселената) и взаимодействие с нея. Във втория случай, когато изводите са непреки, (се казва, че) човекът "проявява творчество", защото разбирането, до което е стигнал, не му е било дадено наготово. (Едно от тълкованията на "творчество" е, обаче, "не достатъчно познаване на причината сътвореното да бъде такова, каквото е.")

Ако човекът не е получил НИКАКВИ основни знания (които поне да са го направили мислещо същество), НЕ МОЖЕ да извежда НИКАКВИ производни, не може да твори. Например не може и да се страхува от смъртта.

Вроденият страх у човека е единствено СТРАХ ОТ НЕУДОВОЛСТВИЕТО. Неудоволствието за развития човек, за мислещо същество, живяло "дълги години", може да дойде по много пътища. Човекът често свързва смъртта с болката и се страхува от страданието (ако вярва в ад и рай - и това, което смята, че ще получи като възмездие), а не от смъртта.

Ако някой никога не е виждал и чувал за смърт, няма да се страхува от нея.

Във филма "Бягството на Логан" (1976) е представен свят, в който смъртта е скрита от човеците.

По пътя на разума може да достигне до въпроса за смъртта, човек да се запита "какво ще стане, ако ме няма". Да се ЗАПИТА, но ако не би могъл да си отговори, поради "липса на информация", не би трябвало да има нито отрицателно, нито положително отношение, ако никога не си срещал смъртта на други хора, защото всяко отношение се научава по някакъв начин, пряк или непряк, очевиден или по-труден за разкриване.

38. Струва ми се, че се страхуваме много повече от живота, от смъртта в живота. Когато загубиш обичан човек СТРАДАШ СЪС СИГУРНОСТ и продължаваш да живееш. Когато ти се "загубиш", можеш да мислиш ВЕРОЯТНОСТНО за бъдещето си.

39. Човек се страхува от възмездие - от неудоволствие, породено от съвест - от дресировка, при която човекът е научен да се чувства виновен, да страда.

Когато програмирането на съвест е свързано, за да се попречи на извършването на злодеяния, съвестта е необходима за по-устойчива и по-добра работа на обществото, която се изразява в намаляване на вероятността за събития, които водят до по-голямо неудоволствие, до по-голямо отдалечаване на системата с цел по-голямо удоволствие, от целта си.

Съвестта и въобще системите, описващи "прилично и неприлично" и "добро и лошо" поведение би трябвало да понижават общото количество неудоволствие и да повишат удоволствието в цялото, за сметка на усещанията на единични членове на обществото; чрез подходящо програмиране (възпитание) обществото - съвкупността от взаимодействащи си същества, всяко от които целящо да получи по-малко неудоволствие - се стреми да ограничава постигането на единично "голямо удоволствие" за сметка на по-голямо чуждо неудоволствие, което обаче понижава общото количество удоволствие в обществото.

Например когато някой обере банка, забогатява и става притежател на средства за постигане на по-голямо удоволствие - пари. В същото време обаче той причинява голямо неудоволствие на хората, свързани с банката (те не са само тези, които са се намирали в помещението, където се извършва обира, във времето на обира), които губят не само пари; ако при обира в нея е имало хора, най-малкото ги е уплашил, ако и не е наранил някого. Общото удоволствие на системата "крадец-хора, свързани с банката" се понижава, затова обирите на банки са нежелани от обществото, понеже то се стреми към по-високо общо равнище на удоволствие, по-голям общ сбор на удоволствие.

Единичното удоволствие, щастието на един човек, степента на изпълнение на целта на поведението - по-голямото удоволствие и по-малкото неудоволствие, е крайна величина. Човек не може да бъде "безкрайно щастлив". Затова един станал щастлив за сметка на няколко направени малко по-нещастни, отколкото са били преди това, може да имат по-малък общ сбор на успеваемост на целта на поведението на обществото (общ сбор на чувството за удовлетворение), отколкото преди този, който е станал по-щастлив, да е причинил нещастието на няколкото други.

40. В някои случаи възпитанието е, струва ми се, чиста "дресировка". Напр. "тук се влиза с шапка, там - без шапка"; вилицата се слага тук, ножа - там; салфетката се сгъва така, а не иначе и т.н.

"Дресировка" е, защото по подразбиране, ако не си "възпитан", че да се носи шапка еди-къде си е "невъзпитано", не изпитваш "угризения", "нямаш срам", защото неудоволствието от неспазването на правилото идва НЕ ОТ СЪЩНОСТТА НА ПРАВИЛАТА, а от самото НЕСПАЗВАНЕ НА НЯКАКВО ПРАВИЛО, КОЕТО Е "ТРЯБВАЛО" да се спазва СПОРЕД ПРЕДПИСАНИЕТО на НЯКОГО.

Според Схващането Вселената е БЕЗПОГРЕШЕН СМЕТАЧ, следващ БЕЗПОГРЕШНО ПРАВИЛАТА, върху които е основано действието му. Затова ГРЕШКИТЕ В ДЕЙСТВИЕТО на производните сметачи (например човеци), т.е. възникването на ПОЛОЖЕНИЯ, които са НЕЖЕЛАНИ от тях, се възприема като "НЕСПАЗВАНЕ НА ВСЕЛЕНСКИЯ ЗАКОН" и носи неудоволствие, защото ЦЕЛТА на производните сметачи е да ПОДРАЖАВАТ НА ВСЕЛЕНАТА - ДА НЕ ПРАВЯТ ГРЕШКИ.

Ако някой "добре възпитан" или, казано по-цветущо и точно за случая, "дресиран", че като влезе някъде трябва да си свали покривалото на главата, така че да се вижда косата или голото му теме, ВИЖДА, ЧЕ ДРУГ НЕ СПАЗВА ПРАВИЛОТО, изпитва неудоволствие, породено от "дресировката", от РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ОЧАКВАНОТО = ПРЕДВИЖДАНОТО И ЖЕЛАНОТО, И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА.
РАЗЛИКАТА е "ГРЕШКАТА", която води до неудоволствие.

41. Творчеството е основано, най-малко, на ОСНОВНИ знания, на информация, която е въведена в ума ни независимо от нас. Ние забравяме обаче - трудно е към всяко парченце знание да вързваме с връвчица и значка, на която пише от къде сме го прочели, кога, къде, как и т.н. Затова спокойно, без угризения, породени от възпитанието, често смятаме, че каквото измислим, е "само наша собственост".

Например езикът, основното помагало, с което си служи разумът при общуването с други умове; основното глаголище (програма) на разума не е измислен от нас, ние го научаваме. Ако човек не научи (не бъде предписан, изглаголен, програмиран) поне един разумен език до определена възраст, мозъкът му "закостенява", става неспособен да научи език. Вероятно езикът е главна част от ядрото на мозъчния Вседържец (операционна система) за тези, които могат да говорят.

Предпочитам да наричам понятието, за което официалният термин е "естествен език" с новия термин "език на разума" или "разумен език", защото мисля, че връзката с разума и възможността да описва всякакви негови действия, е по-съществена особеност на естествения език, отколкото тази, че го използва естественият разум.

43.Всяка подробност от миналото, колкото и да е "незначителна" има влияние върху бъдещето, защото ако тази подробност беше друга, то действителността в миналия миг, за който се отнася, щеше да бъде различна, най-малко с тази "незначителна подробност". Всеки следващ миг (мигът във Вселената е времето, за което не могат да се случат никакви промени в нея - доста незначителна продължителност) натрупва разлики, спрямо предишното развитие, при което "незначителната подробност" е била различна. Колкото повече мигове минават, толкова по-значителни разлики се натрупват.

Всички подробности от човешкото тяло, всяка частица или вълна, която по някакъв начин повлиява на човека, изменя нещо в него ("повлиява" == "изменя"). Например храната, която изяждаме, образите, които виждаме; звуците, които чуваме; предметите, които докосваме; привличането от небесните тела - нищо че силата му е много по-малка от привличането на Земята - всяко въздействие оказва влияние и повечето "подробности" - сили, които ни влияят - са извън човешкото тяло.

44. Човекът често смята за непостижимо от Машината това, което той самият не разбира - чувствата. "Той самият" е ОПРЕДЕЛЕН ЧОВЕК, а не всички човеци.

Чувствата са "тайнство", може би донякъде заради несъвършенството на мозъка - той крие "тайната" си като машина, която има ЗЛЕ НАПРАВЕНА или НИКАКВА УРЕДБА за САМОПОЗНАНИЕ; човекът е като машина, която няма (добре развити) чувственици за възприемане на състоянието на своите механизми.

Вярно, винаги се стига до равнище, което не може да се самопознае, колкото и съвършена да е машината - първичното равнище. За вършач, който няма никакви средства за самопознание, всичко е първично, защото няма управление, което да знае какво се случва поне в някоя част от тялото му.

За човека чувствата, най-малко, са ПО-ПЪРВИЧНИ от разума, защото са ПРЕДИ РАЗУМА, те НАПРАВЛЯВАТ РАЗУМА и са ПО-ПРОСТИ ВХОДНИ ДАННИ, които мислещото същество използва, за да ръководи поведението си.

45. Всяко нещо има причина да бъде такова, какво е, и да не бъде друго. (Много от мъдростта е заложена в самия строеж на езика - щом е "такова", значи не е друго...)

Например, по някаква причина ми хрумна да си задам въпроса, защо обичаме да танцуваме и да направя грубо, но вероятно предположение. (Не знам каква беше причината - описвала се е със състоянието на тялото ми тогава, но съзнанието няма достъп до нея в подробности; няма и начин да запомни и изведе всичката информация).

Танците са ритмични движения на тялото - ИЗХОДЕН ПОТОК на информацията към мускулите, които се намират в някакво съзвучие с ВХОДЕН поток - музика. Промените НА ВХОДА - слуха, влияят върху ИЗХОДА - движенията.

Ритмичен означава предсказуем - след като знаеш ритъма - времето, след което се извършват определени промени във звука (напр. се чуват "мощни баси") - можеш да предскажеш кога ще се случат промените, можеш да предскажеш бъдещето на музиката, която слушаш.

Всяко действие на мускул е следствие на действие в мозъка, извършено в по-ранно време. ИЗВЕЖДАНЕТО е същевременно ВЪВЕЖДАНЕ, защото за да стегнем или отпуснем мускула, караме ОПРЕДЕЛЕНИ НЕВРОНИ от мозъка да "трептят" (да изпращат импулси) по определен начин, т.е. изходът също е ВХОД.

Колкото по-голямо СЪЗВУЧИЕ има между ВХОДНИТЕ и ИЗХОДНИТЕ импулси, толкова общото равнище на импулси се УСИЛВА и ни кара да изпитваме наслада.

Музиката с ясно изразен ритъм поражда (ВЪВЕЖДА) ТРЕПТЕНИЯ С ЯСНО ИЗРАЗЕН РИТЪМ, който е във възможностите ни за възприятие (едва ли бихме преброили, да речем, 50 удара в секунда), ни кара силно да желаем да ИЗВЕДЕМ трептението със същата честота, да се движим ритмично, т.е. да танцуваме.

46. КРАСОТАТА

Какво е красотата?
Информация, която ни носи удоволствие.
Всъщност всичко, което ни носи удоволствие, е информация, защото ние възприемаме само въобраз, само образът на нещата, който се пресъздава ВЪВ ума ни.

Красотата обикновено се смята за "по-чиста" информация от някои други видове въобраз, които доставят удоволствие. В действителност "плътските" наслади са толкова въображаеми, колкото и "духовните", защото без въображение - ум, който да ги възприеме - те не могат да съществуват. УМЪТ ги възприема, а НЕ ПЛЪТТА. УМЪТ ИСКА УДОВОЛСТВИЕ, а НЕ ПЛЪТТА - тя НИЩО НЕ ИСКА (освен ако "плътта" няма свободна воля...), защото си има по-висш УПРАВИТЕЛ (какъвто и на РАЗУМЪТ, и на всичко, на плътта и разума, е Сметачът - Творецът).

Плътта е свързана с мозъка с информационни канали (въобречки) и усещането ни за "плът" всъщност са данните, които идват от тези канали към мозъка, който от своя страна също е вид плът.

Плътта е само ЕДНО ОТ СРЕДСТВАТА на ума да ИЗПЪЛНИ ЦЕЛТА СИ, която следва неотклонно: ПО-ГОЛЯМОТО УДОВОЛСТВИЕ; тя е само начин за мозъка да ПРЕДИЗВИКА ОПРЕДЕЛЕНО ДРАЗНЕНИЕ, да ВНЕСЕ ОПРЕДЕЛЕНА ИНФОРМАЦИЯ в паметта си.

47. Защо красотата ни носи удоволствие?
Защото в нея има определени ОТНОШЕНИЯ, които са В СЪЗВУЧИЕ с други отношения В УМА, които разумът ТЪРСИ.

Когато се случи СЪВПАДЕНИЕ, то действа КАТО КЛЮЧ, който отваря някоя "стаичка с удоволствие". Човешкото поведение е насочено към удоволствието, затова желаем колкото можем по-често да влизаме в такива "стаи"...

Ако сме "възпитани в благоприличие" предпочитаме "красивите стаи", за които "дресировката" ни не ни кара да изпитваме неудоволстиве във вид на срам, т.е. удоволствието, доставяно от красотата, е, статистически, подложено на по-малко "удари" от предписания, които "забраненяват" някои удоволствия чрез събуждане на неудоволствие; чрез програмите за срам и "благоприличие" предписателите на възпитанието се стремят да ни спрат да извършваме определени действия. По съществто - опитват се да ни "дресират".

Обикновено възпитанието иска да възпре "произвола" при постигане на най-силните за повечето представители на човешката общност удоволствия - естествено, защото към тях стремежът е най-силен.

(Спокойно можем да наречем възпитанието "дресировка" или "кучовка" за изразителност - човекът има по-сложно първично предписание и повече памет от, да речем, кучетата, както кучетата имат повече памет, в която може да се записва, отколкото други по-прости видове, затова могат да се обучават по-сложно от по-простите видове. И човеците, и кучетата, и по-простите видове, които могат да се дресират, обаче, се възпитават по един и същи начин: със захарче - удоволствие, и камшик - неудоволствие).

48. Възпитанието има за цел да се "пребори" с "първичния инстикт". Как? Много просто - като вгради "вторичен", ПРОИЗВОДЕН НА ПЪРВИЧНИЯ. От първичния не може да се избяга напълно, както СГРАДАТА СЕ ГРАДИ ВЪРХУ ОСНОВАТА. "Вторичният инстикт", "дресировката" или просто възпитанието има за цел да внесе в ума средства за "самонаказание".

"Вторичният инстинкт" се стреми да те кара да се страхуваш, например, от неодобрението, което пък другите човеци, които са предписани, например, като теб, изразяват, когато установят, че не си спазил предписанието, което ТЕ СПАЗВАТ. Преди това пък трябва да си предписан, че неодобрението, което не е изразено с пряко физическа болка (единствената, позната по рождение), на другите трябва да предизвика у теб чувство на неудоволствие.

Човек може да се научи да изпитва неудоволствие виждайки, че след като изразят неодобрение, другите се държат по начин, който донася по-малко удоволствие за него, отколкото преди да изразят неодобрение. Затова той се стреми да избягва положения, в които не го одобряват, за да ПОЛУЧИ ПО-ГОЛЯМО УДОВОЛСТВИЕ ОТ ТЯХ и неудоволствието, което изпитва при изпадане в "неудобно положение", се предписва в него с цел да го накара да се стреми "да не прави повече така", за да понася по-малки загуби и да печели повече удоволствие.

ПОЛУЧИЛ СИ УДОВОЛСТВИЕ, което другите СА ИСКАЛИ ДА ПОЛУЧАТ, но са СЕ ЛИШАВАЛИ ОТ НЕГО, защото са се СТРАХУВАЛИ от предписанието си, от НЕУДОВОЛСТВИЕТО, което е щяло да има даде, ако го престъпят.

Всъщност човек никога не пристъпва предписанието си, а само това, което си мисли, че е предписанието му. Тъй като съзнанието не може да побере цялото предписание, представата за него е неточна и СЪЗНАНИЕТО, т.е. "НИЕ" може само да ПРЕДПОЛАГА какво е програмирано да прави и да се заблуждава, да си мисли, че като прави нещо, което не е знаело, че ще направи, "изменя на себе си", "променя съдбата си", "прави каквото си иска" и т.н.

49. Защо е красива симетрията?

Известни са поражения на мозъка, след които пострадалият не може да различава огледални образи - за него стрелката на часовника сочи едно и също нещо и в 3, и в 9 часа - той не може да открие разликата. Може би по подразбиране - при липса на предписанието, което прави по-фино разграничаване умът възприема еднакво огледалните образи?

Симетрията е НАСЛАГВАНЕ на образи, ПОДСИЛВАНЕ на въздействието върху ума, защото двете половини на изображението са еднакви (могат да се преобразуват в еднакви с много прости действия) и предизвикват сходни промени в мозъка.

Красотата в изображенията произлиза от "красиви" съотношения - т.е. притежаващи определени характеристики в паметта на разума, благодарение на които чрез тях се задействат "ръчки", пускащи "кранче" с удоволствие. Съотношения, които разумът ТЪРСИ. Преди да търсиш, трябва да ти е известно КАКВО ТЪРСИШ - следователно съотношенията, които РАЗУМЪТ търси, определяйки какво е красота, СА НАЛИЧНИ В НЕГО.

Изследвайки "красивите съотношения", т.е. информацията, която ни доставя удоволствие, бихме могли да разберем какви съотношения има в устройството, което ги намира.

Изследвайки красотата в изображенията, музиката, литературата и каквито и да са видове информация, които човек възприема, и търсейки общото между всички видове красота, бихме могли да научим за строежа на мозъка и за това как си поставя целите - постигане на удоволствие.

Съотношенията в образите са между точки, отсечки, петна, ъгли, дъги, площи, цветове, успоредност - равно разстояние между отсечки; равни ъгли, съчетани или не с равни съотношения между дължини на отсечки; равни по размер площи, еднакви форми, т.е. последователности от еднакви насочени отсечки (посочници, вектори) в двуизмерното пространство, или триизмерни, проектирани върху равнина и пр.

50. Истината е съвпадение - ако знанието (или убеждението, вярата, нагласата) ни за нещо съвпада с това, което от другаде впоследствие възприемаме, то новото е истина спрямо старото; ако новото е различно, то е "лъжа" или също става истина и старата истина се превръща в пълна или частична лъжа, в зависимост от това колко се различава новата истина от старата.

Казано по-стегнато:
Колкото повече входният къс знание, чиято "истинност" се проверява, съвпада с къс знание от спомените на разума, толкова по-"истинен" и "действителен" е той според разума. Определянето на "истинност" е определяне на разлика между минало и настояще.

"Къс знание" е съвкупност от алгоритми и данни, които описват даден предмет, действие, признак, машина. Късовете знание са градивни информационни единици в паметта на разумните същества.

Машина е предмет, който може да се променя целенасочено под действие на части от себе си.

Съвкупност от късове знание, които се свързват с допълнителни алгоритми (правила, закони) и данни (вещество, конкретни описания), които описват взаимодействията между късовете знание, образува "въображаема вселена".

"Действителност" са клас особености на първите възприемани късове знание; Действителността е първата въображаема вселена в паметта на човешкия разум.

51. Колкото по-сложно става устройството, толкова повече в него се увеличават възможностите за предвиждане на бъдещето и се заобикалят все повече непредвидими и случайни, т.е. характеризиращи се с липса на желана информация, състояния. Колкото е по-сложно устройството, толкова повече използва МИНАЛОТО, спомените, за да изгражда поведението си в БЪДЕЩЕТО, защото ОТКРИВА, ЧЕ В МИНАЛОТО ИМА ЗАКОНОМЕРНОСТИ, следователно БЪДЕЩЕТО Е ПРЕДВИДИМО.

Доказателство за предопределеността можем да дадем и така:
Като ЗНАЕМ МИНАЛОТО и в него сме видели, че ВЪЗ ОСНОВА НА ПРЕДХОДНИТЕ ДАННИ, тези от ПО-РАННОТО ВРЕМЕ, е ВЪЗМОЖНО ДА ПРЕДВИДИМ СЛЕДВАЩИТЕ, от ПО-КЪСНО ВРЕМЕ, които от нашата гледна точка също са минало, но от гледна точка на събитията, въз основа на които предсказваме, са БЪДЕЩЕ, можем да пренесем ОТКРИТИТЕ ЗАВИСИМОСТИ в НАСТОЯЩЕТО, което също е МИНАЛО спрямо БЪДЕЩЕТО.

Уредите съдържат средства (допълнителни устройства) за предварително известяване за повреди, за откриване на зле работещи части още преди да е настъпила повреда. Добре замислените и изпълнени казбеници (алгоритми) съдържат изходи от всяко положение, в което може да се получи "непоправима" грешка - изключение от нормалното изпълнение на глаголището; сметачът е замислен да изпълнява дословно и без грешка казбите, записани в паметта му.

52. За да бъде изсвирено музикално произведение от човек, той трябва да е способен на сложни, точни и отмерени във времето последователности от действия. Тъй като няма очевидна граница, която да определя, че "сложни отмерени и точни" последователности от действия са тези, които се извършват с еди-каква си скорост и за чието описание са нужни еди-колко си бита за еди-какво си време, то всеки човек извършва последователности от движения, които можем да наречем "сложни", "точни" и "отмерени", в известна степен.

Можем да наречем отмерени действията, които могат да бъдат целенасочени повторени от този, който ги извършва.

За да се вършат сложни действия, е нужно съгласуване, ПЛАН == ПРЕД-ПИСАНИЕ, да се "хвърля поглед НА-ПРЕД", да се ПРЕД-ВИДИ какво трябва да се прави, кое движение кога да се извърши. Това е необходимо при всяко действие - трябва да има ЦЕЛ на действието, която е МОДЕЛ НА ВЪЗМОЖНО (или по-скоро ЖЕЛАНО) БЪДЕЩЕ.

Например, за да посегнем и пипнем неподвижен предмет, предвиждаме, въз основа на информацията, която имаме (скорост на предметите от "сцената", в която се намираме, предсказания за бъдещото им положение в момента, в който смятаме да пипнем предмета), че той ще стои неподвижен и след времето, нужно да преместим ръката си до него.

53. Музикалното изкуство е "точна наука", както всяко друго изкуство. На точна работа трябва да е способно всяко устройство, за да действа - трябва да бъде изчислено така, че да изпълнява това, което е заложено в него.

Щом нещо прави нещо, значи е изчислено да го прави - изчислено е НЕ ТОВА, КОЕТО НЯКОЙ СИ МИСЛИ, ЧЕ Е ИЗЧИСЛЕНО. Ако машината се повреди, а човекът е сметнал, че не трбява, тя ПАК Е ИЗЧИСЛЕНА ДА СЕ ПОВРЕДИ, защото ОПИСАНИЕТО на устройството и на характеристиките на машината се намира в САМАТА МАШИНА, в нейните КОНКРЕТНИ ГРАДИВНИ ЧАСТИЦИ, а НЕ В ЧЕРТЕЖИТЕ. Ако машината се повреди, тя е изчислена да се повреди при положение, че получи съответните входни данни (напр. е прегряла); ако предмет пада, след като го пуснем от високо, то той е изчислен да пада...

54. ИСТОРИЯТА е това, което ВЕЧЕ СЕ Е СЛУЧИЛО, а НЕ това, което някой СИ МИСЛИ, че ще се случи.

НИКОЙ НЕ "ПРОМЕНЯ ХОДА НА ИСТОРИЯТА". Словосъчетанието "променям историята" означава само: увеличавам РАЗЛИКАТА между представата си за това, което съм смятал, че ще се случи, - което съм ПРЕДВИДИЛ ВЪЗ ОСНОВА НА НАЛИЧНИТЕ ДАННИ в СОБСТВЕНАТА СИ ПАМЕТ - и това, което се е случило.

Случилото се е следствие на ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА, на Паметта на Действителността. "ЛИЧНАТА" ПАМЕТ на всяко устройство във Вселената е ЧАСТ ОТ ОБЩАТА ПАМЕТ, в която се съхраняват и всички въображаеми светове, които човеците и машините измислят; като ЧАСТ от ЦЯЛОТО, личната памет е по-малка от Цялата.

Горното се отнася и до "доказателството", че "няма съдба", че "съдбата е в наши ръце", че "някой се е преборил със съдбата си". Виждаме да се използва такова "доказателство" когато:

Срещаме събитие, в чието случване НЯКОЙ Е БИЛ УБЕДЕН, ЧЕ ЩЕ СЕ СЛУЧИ, а не се е случило. Това, в което човек е убеден, почти никога не съдържа пълната информация, необходима да се направи сигурен извод. Например, когато някой болен от смъртоносна болест оздравее "по чудо".

Предпоставки за оздравяването или смъртта му са заложени във всяка негова клетка, а толкова подробна информация за състоянието на тялото не може да имаме. Ако имаме, бихме могли да предвидим с по-голяма точност дали "чудото" ще се сбъдне. Ако НЯМАМЕ ТОЛКОВА ИНФОРМАЦИЯ, въз основа на МАЛКОТО, КОЕТО НИ Е ИЗВЕСТНО, си ВНУШАВАМЕ, стигаме до "сигурното" заключение, че БОЛНИЯТ Е ОБРЕЧЕН и "само чудо може да го спаси". Ако оздравее, приемаме че се е случило "чудо" - ужким невъзможно събитие, което е "отвъд физичните закони", а всъщност това е само събитие с НИСКА ВЕРОЯТНОСТ, което ВЪЗ ОСНОВА НА НАЛИЧНИТЕ ДАННИ рядко СЕ ПРЕДВИЖДА правилно, като оздравяване, а винаги се ПРЕДСКАЗВА КАТО ВЕРОЯТНА СМЪРТ, защото се ПРЕДПОЛАГА, че ЛИПСВАЩОТО ЗНАНИЕ е В СЪЗВУЧИЕ с известното - че няма изгледи за оздравяване.

Друг пример:

"Петьо предопределеният музикант"

Петьо се родил в семейство на музиканти, в което композитори и
изпълнители били и майката, и бащата, който наследил традицията от баща си, а той от своя баща.

Петър получил музикалната дарба от родителите си и засвирил на пиано 5-годишен.
На 8 започнал да жъне успехи по родните сцени, на 11 бил забелязан в чужбина.
"Очевидно" съдбата на Петьо е да стане музикант - това е "предопределено от родителите му", биха казали простодушнните уж-фаталисти и "бунтовниците"
срещу предопределеността, когато изкривяват предопределеността, така че
по-лесно да могат да я "оборят".

"Простодушните уж-фаталисти" схващат предопределеността като това, което те си мислят, че е предопределено.

Не щеш ли обаче, като леко пораснало момче в предюношеска възраст, Петьо се увлича по компютрите. В училище му вървят всички предмети, но склонява - под натиска на родителите си - да се запише в музикално средно училище, за да има повече време да свири.

Увлечението по компютрите обаче става все по-силно, защото Петьо вижда, че
напредва изумително бързо и писането на машинен език му доставя огромно
удоволствие. Известно време се раздвоява между музиката и програмирането, между клавиатурата на пианото и струните на китарата, и ключището на сметачето.

Родителите му открито се съпротивляват на намерението му да се отдаде на
информатиката. Не бива да си пилее таланта!
Но те са съвременни хора и отстъпват. Петьо продължава да свири, но вече не по 6-7 часа на ден, а само 2-3, които благодарение на силно изявената му дарба, са достатъчни, за да се представя добре на концерти. Не е съвършен,
има много по-добри музиканти от него, но той предпочита да бъде сред най-добрите програмисти и сред добрите музиканти.

Успява да се класира в тройката на Националната олимпиада по информатика още в предпоследната година на училището и е единственият представител от музикално училище, който стига толкова високо в подобно състезание.

Печели златен медал на световната Олимпиада и записва "Компютърни науки" в
Масачузетс, САЩ...

...

И така, ужким виждаме, че "предопределеният" музикант е "променил съдбата",
ставайки програмист, а всъщност той е ПРОМЕНИЛ ПРЕДСТАВАТА - своеобразен ПРЕДРАЗСЪДЪК и ПОВЪРХНОСТНОТО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ, което повърхностно и набързо направихме в началото на разказчето.

БЪДЕЩЕТО се определя от ВСИЧКИ ВЪЗДЕЙСТВИЯ, които оказват ВЛИЯНИЕ върху
този, чието поведение предсказваме. Родителите оказват голямо влияние, но
това че са музиканти, не означава, че нямат и други дарби, че някое
въздействие на друга сила няма да го насочи на другаде, че той самият няма да реши да не бъде музикант, точно защото родителите му са, което пак е, в голяма степен, заслуга и на родителите и т.н.

Първото, което можем да предположим за Петьо, въз основа на знанието за родителите му, е че ВЕРОЯТНО ще има музикален слух и, да речем, голяма вродена сръчност и бързина на ръцете, и ЩЕ МОЖЕ да стане добър музикант.
След като Петър се е родил обаче, се оказва, че той е надарен и в други
посоки и ВЕРОЯТНОСТТА да започне да се занимава задълбочено и с други
науки, освен музиката (изкуствата също са науки), НАРАСТВА. Ако има математическа дарба, в наше време силно НАРАСТВА ВЕРОЯТНОСТТА да стане програмист, електронен инженер. Ако има рисувателна - художник; ако има математическа и рисувателна - може да бъде програмист или електронен инженер, но може и архитект; ако е "артистичен" и обича да се вживява в роли - актьор и т.н.

Когато предсказваме за периоди от години и в правенето на предвиждането използваме смехотворно малко количество информация, сравнено с неизобримия поток от данни, който тече през Вселената, можем да говорим за ВЕРОЯТНОСТИ за сбъдване и да проверяваме доколко НАШИТЕ предвиждания са излезли верни.

СЪДБАТА обаче е МИНАЛОТО. Тя ВЕЧЕ СЕ Е СЛУЧИЛА. Съдбата не е това, което НИЕ сме си мислили, че ще се случи.


55. ЕГОИЗЪМ

"На-й-уч-е-ния" начин на изразяване, "официален" и "моя-милостив" е пример
за общественото неодобрение на "егоизма". Хубаво, но ако "моя милост" означава "аз", кой умник ще пише (освен за разнообразие или със стилистична цел) 10 знака, вместо два или николко?

С-МЕК-чено ли? На мен ми се струва по-"в-ТВЪРД-ено", защото е по-"изискано", по "на-й-учно", а "на-й-учните" неща са винаги по "най" и по-сериозни ("твърди").

От гледна точка на превода (кодирането) на мислите, в българския език най-пестеливо към знаци е пропускането на местоимението или на "милостта"; от гледна точка на обществото, личното местоимение "аз" се смята за израз на себичност, а "моя милост" - не, макар че означава същото...

Обвинението в "егоизъм" обикновено е свързано с лошо отношение към "егоиста", т.е. със стремеж да се причини неудоволствие на "егоиста". Обвиненито в егоизъм се стреми да направи от "егоиста" "алтруист" и да намали себичността. Всъщност може да намали, в най-добрия случай за "противника на егоизма", само повърхностната изява на егоизма.

Когато се пише "на-й-учен" труд, се казва: "Стигнах-ме до заключението, че...", дори когато сътворителят на писанието е един-единствен човек. Защо?... Защото човекът по рождение не обича да чува за успехите и постиженията на другите (ако и той ги смята за постижения, а не ги е постигнал), освен ако той не е част от другите или изпитва "топли" чувства към другите поради някаква причина.


Първото лице, дори когато е в множествено число, много повече се харесва на читателя - спечелих-ме, победих-ме, ако ще "аз" само да чета за това, да знам, че не аз, а авторът го е направил, като чета "ние" си мисля, че и аз "имам роля", защото "НИЕ" е в ПЪРВО ЛИЦЕ.


56. Горните словозаврънкулковщини бяха въведение към "обширното поле на себичността и егоизма", което човешкото същество населява от раждането си до научаването на Истината.

"Не е вярно, че всички са егоисти! Този, който раздава богатството си на бедните, егоист ли е? Който отдава живота си за другите? Майката, като се грижи за децата си, "изхабява" младостта за децата си - за себе си ли мисли или за децата? Жертващият се за родината, егото си ли слуша или Родината? Да се пожертваш, за да спасиш любимия си човек егоизъм ли е? Не е! Ти си егоист, затова говориш така!"

Богатство за някого е това, което *той САМИЯТ* разбира под "богатство" (това, което е записано в НЕГОВАТА ПАМЕТ като богатство), а не онова, което някой друг разбира за такова и си мисли, в случая погрешно, че първият си мисли същото.

Ако за някого по-голямо "богатство", т.е. по-голямо удоволствие, е "да се чувства полезен на другите", да дарява вещи и т.н., отколкото да притежава такива, то като дарява вещественото си богатството, което за него е по-маловажно от *желаното духовно* богатство (духовно означава информационно), той *ИЗПОЛЗВА ДРУГИТЕ*, възползва се от това, че за тях по-ценно е *вещественото богатство* и, като им дава своето, получава от тях каквото желае - *духовно богатство* - техните усмивки, благодарности, добри думи или самото *чувство, че е извършил добро дело*, т.е. действие, което му носи удоволствие; действие, което според него е ПРАВИЛНО == ЦЕЛЕВО == ЖЕЛАНО.

Ако другите си мислят, че раздаването на вещите е по-голяма загуба, отколкото печалба за "алтруиста", приемат, че той е направил жертва в тяхно име, следователно е "алтруист" и е изменил на "природата", според която човекът е егоист по рождение. За съжаление или не, обаче, никой не може да измени на "природата" си, а само на това, което си мисли, че е неговата "природа".

Другите *си мислят*. Съжденията на човека са според това, което *ТОЙ СИ МИСЛИ, ЧЕ ДРУГИЯТ МИСЛИ*.

Дали е спечелил или загубил обаче знае само този, който прави "жертвата", защото действията му се ръководят от неговите собствени чувства. Той единствен знае кое чувство му е по-скъпо, кое действие *би* му доставило (му доставя) по-голямо удоволствие или причинло по-малко неудоволствие, поради което го извършва.

57. Какво означи "САМ"? Нищо не е, в пълния смисъл, само. Увереността, че "сам" си направил нещо означава: забравил съм чуждото участие, не съм го запомнил; не съм го осъзнал, защото е било непряко и пр. Човекът е склонен да "забравя" за непреките влияния, защото няма физическа възможност да ги обхване, да ги усети.

58. Действителността е Първият въображаем свят, най-богатият на въобраз (вътрешен образ - информация) свят, най-подробният въображаем свят, но и тя за нас е ВЪОБРАЖАЕМ СВЯТ, защото разбираме за съществуването й чрез разума си, в своето въображение. "Истинският свят" е най-подробен, той е разположен в Общата памет на Вселенския Сметач.

59. Няма принципна разлика между железарията ("хардуера") и глаголищата ("софтуера", програмите) в изчислителните машини.

Железарията е устройство, построено в Главната Вселена и се подчинява на нейните закони, които се явяват Основните закони. Те се подчиняват най-пряко и очевидно на Основния АЛГОРИТЪМ - Всеобщата Предопределеност.

Железарията - МАШИНИТЕ са устройства, които създават вселени (подвселени). Всяка вселена има свое пространство (ПАМЕТ) и ЗАКОНИ (АЛГОРИТМИ).

Глаголищата са устройства, построени в подвселената, обособена от железарията; глаголищата изпълняват законите (АЛГОРИТМИТЕ) на железарията и се намират в нейното пространство - нейната ПАМЕТ; програмите, записани на машинен език, също са "железария", защото същинският смисъл на "железария" е НАЙ-НИСКОТО РАВНИЩЕ от средствата за строеж на вселени; свързването на железарията задължително с нещо "материално" е формално и то произтича от първичното разбиране за Вселена и Действителност, от първата въображаема вселена, която наричаме материална.

"Железария" е машината (== програмата), която използва набора от НАЙ-ПРОСТИ ИНСТРУКЦИИ на вселената (==машината==програмата), в която е създадена.

Прочети още статии от Тош и други автори и в: http://bgit.net